ЗАЩО НЕ МОЖЕМ ДА ЖИВЕЕМ БЕЗ БЛИЗОСТ И ДОКОСВАНЕ

Ако усещането за близост е важно за оцеляването, как можем да оцелеем в тези времена, когато най-често можем да докосваме предмети и се налага да спазваме физическо дистанциране спрямо другите?

Има много фактори, които определят как хората реагират на ограниченията за социален контакт. Бебето или малкото дете обикновено не може да компенсира липсата на физически контакт и в най-лошия случай ще се разболее психологически и физически. Младите хора, т.е. тези след пубертета, обикновено поддържат жив физически контакт в рамките на своята възрастова група. Докато тази връзка е частично мотивирана от дейности за подбор на партньор, тя също се дължи и на комуникацията в този възрастов диапазон, която обикновено е по-обширна. Разбира се, тази възрастова група трудно се придържа към ограниченията за дистанциране. 
Освен това, все още има критични въпроси за всеки в тази възрастова група: Как и къде ще живеят и с кого? Кога и как ще станат привлекателни за другите и кого самите те ще намерят за привлекателен? Да имат реален, т.е. физически контакт с други хора, е от съществено значение за отговора на тези въпроси. Това е нещо, което в крайна сметка не може да бъде решено онлайн или дигитално. Така че не е изненадващо, че именно тази възрастова група непрекъснато привлича вниманието на медиите, като нарушава ограниченията. 
За хората на средна и в напреднала възраст индивидуалното предразположение определя как се реагира на липсата на физическо взаимодействие. Ако животът протича в рамките на семейно или домашно партньорство, тогава тези социални ресурси могат - в идеалния случай - да компенсират общата физическа дистанция по време на тази пандемия. Ако обаче животът на някого се характеризира с обща социална изолация, тогава съществува сериозен риск от физически и психически заболявания. Това е общ ефект на самотата и се проявява и извън пандемичната обстановка. За социални бозайници като нас и двете крайности могат да станат животозастрашаващи в дългосрочен план - както липсата на контакт с други хора, така и прекомерната близост и липсата на възможности за оттегляне. 
В същото време оптималната ситуация е напълно различна за всеки човек. Не всеки има еднаква нужда от физически контакт. Желаната интензивност на физическия контакт, както и продължителността на контакта се различават от човек на човек, както и между различните възрасти. Това означава, че всеки човек трябва да разработи своя лична стратегия за това специфично време на пандемия, за да може да реагира на коренно променените ситуации в заобикалящата го среда. В най-лошите случаи хората се оттеглят към наркотици, алкохол и прекомерно насилие. В най-добрите случаи хората си правят масажи или търсят подобни професионални услуги. (Това може да се направи и с поставена маска).

Правите хаптични изследвания. Каква е разликата между „да докоснеш“ и „да бъдеш докоснат“? Самодокосването има ли същите ефекти като докосването от други?

Физическата деформация на телесните ни граници, т.н. докосването, винаги е екстремно събитие за нас в биологично и психологическо отношение. Това е така, защото тялото има само няколко милисекунди да реши дали деформацията на кожата е безвредна или вредна за него. Не сме особено предпазливи при докосване от хора, на които имаме доверие - очакваме, че подобно докосване ще бъде подобаващо. 
Нещата са различни обаче, когато ни докоснат непознати. Не можем да сме сигурни, че деформацията на кожата ще завърши добре. Ето защо докосването от хора, на които ние лично вярваме, също води до приятни усещания и релаксиращи реакции, в зависимост от контекста и ситуацията. Когато сме докоснати от непознати, нашата невронна система първо отчита информацията за околната среда и специфичните стимули от допира, за да провери дали представляват потенциална опасност. Само в случай, че тази оценка има добър резултат, едно докосване може да породи положителни чувства. Следователно хаптичните стимули, които се прилагат от други хора, предизвикват голям брой биологични и психологически процеси в хората, които са докоснати.
Тези процеси са напълно различни от това да докоснем себе си. Невроните в мозъка ни следят постоянно всички движения, които правим, така че мозъкът също приема информация, когато се докоснем. Има специфични канали за информация към мозъка, които остават блокирани, когато се докоснем сами, което означава, че този вид докосване има напълно различни невробиологични ефекти, отколкото когато сме докоснати от някой друг. Например, тези процеси на инхибиране също ни правят неспособни да се смеем, когато се гъделичкаме сами – тъй като нашият мозък „знае“, че ние сме тези, които правим докосването. Понеже мозъкът работи по този начин, това също означава, че да прегърнеш себе си не води до същия облекчаващ отговор, който получаваме, когато други хора ни прегърнат.

Нашите проучвания са установили, че мъжете имат по-големи затруднения от жените при иницииране на докосване, въпреки факта, че те сами се стремят да имат това докосване. Как си обяснявате тези разлики?

Всяка култура и регион имат специфични начини за разбиране на физическото докосване между хората. Това се отнася за комуникацията на тялото между хора от един и същ пол, както и при противоположни полове. Физическото взаимодействие не е маловажен въпрос, така че мъжете и жените неизменно привличат осъзнатост и повече внимание в това отношение. Решаваща за всяка форма на физическо взаимодействие е връзката между хората и контекста, в който се намират те. Колкото повече се доверяваме на друг човек и се чувстваме по-безопасно в съответната ситуация, толкова по-отворени сме към сигналите за телесно взаимодействие, които другият човек изпраща.

Не смятате тъчпада за заместител на докосването и близостта между хората, защото ние сме „живи същества с триизмерна структура“. Независимо от това, можем ли да използваме технологията при сегашните обстоятелства, за да създадем солидарност, докато ще можем да почувстваме физическа близост отново?

Използването на технологията винаги е добра идея. Не бива обаче да ни изненадва, ако това не е напълно удовлетворяващо, въпреки технологичната еволюция. Да видиш и чуеш гласа на другите може да представлява приемлив начин за преодоляване на трудна ситуация за ограничен период от време. За повечето хора обаче критичната фаза започва след шест месеца, когато копнежът за аналогов, физически контакт с другите става все по-голям.

Нека да погледнем в бъдещето. Как ще се развият нуждите и търсенето ни на докосване, след като пандемията приключи? Какво ще бъде „новото нормално“ относно човешкото докосване и тактилното усещане?

Хората принадлежат към клас животни, известни още като бозайници. Като бебета и малки деца, ние израстваме в изключително интимен физически контакт с нашите социални системи. Нашият вид се нуждае от тази висока честота на контакти през първите няколко години от живота, за да оцелее и да се развие. Това преживяване ни оформя за цял живот и в резултат на това то е и в нашата социална и когнитивна ДНК. В миналото нашият вид е надживял чумата и холерата и комуникацията на тялото при нашия вид не е претърпяла трайни промени заради тях. Нашата нужда от социален контакт с други хора вероятно ще бъде по-голяма от страха ни от инфекция. Според мен коронавирусът и други нещастия влияят върху начина, по който комуникацията на тялото се държи в краткосрочен план, макар и не в дългосрочен план.

ПРОФ. МАРТИН ГРЮНВАЛД

Експериментален психолог

Проф. Мартин Грюнвалд има диплома по психология от Лайпцигския университет; основава Лабораторията за Хаптични изследвания в Университета на Лайпциг „Paul Flechsig Institute of Brain Research“ през 1996г. и оттогава е и нейн ръководител.